'Животът продължава': Невероятната история на Matt Grice

Датата е 8 септември 2013 година. Оклахома. Полицаят и боец от категория “перо” на UFC Matt Grice е на светофара, изчаквайки зелена светлина. Изведнъж следва удар. Автомобилът на Gracie е ударен от водач, който кара с несъобразена скорост и не е в състояние да спре. Последствията са ужасни. 32-годишният боец претърпява мозъчна операция още същата вечер. Процедурата включва дори премахване на част от черепа му, за да бъде освободено налягането в главата му.

По това време Matt Grice е силно уважаван мъж, както заради своята кариера на полицай ,така и заради вълнуващия си стил в Октагона. Президентът на UFC Dana White казва след последния му мач - загуба с решение от Dennis Bermudez на UFC 157, обявена за “двубой на вечерта”, че начинът да не бъдеш освободен от UFC е да се биеш като Matt Grice.

Grice пренася този дух на боец и в своето възстановяване. Седмици наред той не е в състояние да се движи, но в един момент, той най-сетне започва да реагира на звуци. След почти два месеца в болница, Matt Grice се завръща у дома, за да стартира дълъг процес на рехабилитация.

Лекарите го наричат “медицинско чудо”. Изображенията “преди и след” интервенцията върху черепа му показват забележително подобрение.

Възстановяването на Matt протича толкова добре, че той дори успявва да се върне на работа в полицията.

“Той върши работа в офис, докато те не успеят да му намерят постоянна позиция”, разкрива съпругата на Matt Grice Caroline през 2014.

С времето възстановяването на Grice става абсолютно. Той се завръща на предишната си позиция на патрулиращ полицай, като дори става треньор на ММА бойци в Оклахома. Пред Ariel Helwani той разкрива повече подробности за живота си след катастрофата.

“Бог ме благослови и сега съм здрав. Отново съм в залата, тренирайки. За съжаление, вече няма как да се бия, но поне мога отново да тренирам. Тук в залата имаме млади и талантливи бойци, които вършат страхотна работа. Помагам им.”

“В началото стоях извън залата, защото ми беше трудно. Все още имах желание да се бия и да се състезавам, като това, че не мога, ме депресираше. Част от мен искаше да се върна в залата и да тренирам, но се чувствах депресиран от факта, че нямаше как отново да се състезавам. Това е нещо, което обичах да правя”.

“Сега обаче приех ситуацията. Обичам да гледам момчетата и момичетата в залата. Удоволствие е да знам, че им помагам. Това е добра сделка за мен”.

“За година или две след инцидента, дори не можех да гледам мачове по телевизията. Това ме депресираше. Моята най-голяма дъщеря винаги искаше да гледаме мачовете заедно. Тя идваше при мен и ме питаше - “татко, може ли да гледаме мачовете?” Питаше ме постоянно, но аз й отговарях “не, не искам”. Това ме депресираше."

“Сега всичко е наред. Гледаме боевете, а аз помагам в залата на всички момчета и момичета. Обичам това също толкова, колкото го обичах и преди”.