Смях и сълзи във второто издание на 'Златните ръкавици на България'

„Чест и привилегия е за мен, да съм редом до тези легенди. Радвам се, защото съм преживял успехите им лично и съм се радвал безкрайно много, когато в тяхна чест звучеше българския химн. Със Серафим Тодоров имаме дълга история, защото докато бях част от националния отбор, винаги сме били в една стая с него. Слагаха ни винаги заедно на лагерите, аз като по-малък, да се уча. Имаме много спомени, бях заедно с него, когато го обявиха за най-добър на планетата на Световното първенство през 1991 година. И сега имаме общи планове, той има какво да даде на бокса“, сподели развълнуван Красимир Инински.

„Никога няма да забравя два финала. На първо място е този от Олимпийските игри в Москва. Аз отидох там със самочувствие, по пътя към турнира имах само една загуба за 3 години и бях шести в ранглистата, нищо че бях малък. Вярвах, че ще спечеля и го направих. Другият ми незабравим момент е финалът на Световното първенство в Йокохама година по-рано. Спечелих всичките си мачове, но след като бих и за златния медал, бях толкова уморен, че едва стоях на краката си, докато ми вдигнат ръката. Трябваше да сваля 8 килограма току преди турнира“, разказа от своя страна Петър Лесов.

„Ако имам възможност да се върна назад във времето, сигурно пак бих извървял този път, макар да е много тежък и да съм преживял много несгоди през годините. Бях истински уникат на ринга, неповторим, всичко ми идваше свише, не приличам нито на баща ми, нито на майка ми. Нямаше кой да ме бие и съжалявам, че на финала на Олимпийските игри в Атланта не ми дадоха златния медал. Минал съм през много, можех да съм на мястото на Мейуедър, след като го бих на полуфиналите, но му дадох път на него, аз избрах България“, добави през сълзи Серафим Тодоров.