Създателят на Майк Тайсън: Тежката раздяла

Предлагаме ви седми откъс от новата автобиографична книга на Майк Тайсън: Създателят на Майк Тайсън - Моят живот с Кас Д’Амато.

В нея  "Железният Майк" говори за живота си с неговия ментор и абсолютен вдъхновител – легендарния треньор Кас Д’амато в 520 страници.


Върнах се у дома в Кетскил и прекарвах времето с Камила и Джей Брайт. Братята, племенничките и племенниците на Кас дойдоха в къщата заедно със сестрите на Камила. Бях замаян. Нямаше го Кас, за да си говоря с него затова започнах да препрочитам „Боксовата енциклопедия“ и продължих нашата мисия към величието. Том Пати пое отговорността. Беше тотално променен. Двамата с Кас често се конфронтираха. Кас непрекъснато му дишаше във врата. Ала когато почина, Том пое контрола. Наблюдавах го как се справи с цялата ситуация около погребението. Мислех си, че Кас щеше да бъде много горд. С течение на годините, двамата започнаха да се сближават. Кас направи от Том войник.

„Виждаш ли това момче – обичаше да ми казва той. – Измина дълъг път, нали?

Никога нямаше да сподели нещо подобно на Том. Кас щеше да ме убие, ако бях издал, че го е споменал.
Том избра хората, които да носят ковчега – Патерсън, Торес, Джими, Джей Брайт, аз, Том и Джери Д‘Амато, синът на Том. Той се погрижи поклонението да бъде направено в погребалния салон, а литургията да бъде изнесена в католическа църква. Опитах да се държа, но във вечерта преди погребението, по време на поклонението, имах нужда да отида до тоалетната, където започнах да плача истерично. Том влезе, сграбчи ме и се прегърнахме. И двамата ревяхме. Не говорих по време на литургията на следващия ден. Бях замаян като някакво шибано зомби. След службата отидохме на гроба за погребението, след което се отправихме към дома.

Бях в лимузината с Камила, когато рухнах и започнах да плача.

„Камила, никога досега не съм осъзнавал какво е любовта – казах ѝ. – Кас ме научи на толкова много неща.“
Това беше първият път, когато се разплаках пред нея.

Все още носех костюма, когато се прибрахме у дома. Отидох на двора и започнах да си играя с моите птици. Те бяха още една връзка между мен и Кас. След известно време се шмугнах в къщата. Видях стария приятел на Кас – Морт Шарник, който ме попита как се справям. Обясних му как се чувствам, сякаш нямах основа под краката си без Кас, но бях наясно накъде съм тръгнал и, че ще постигнем нашата цел. След това отидох при Камила. Тя седеше на стола си. Седнах на облегалката за ръцете. Обвих я с ръка и започнах да галя косата ѝ.
„Не се притеснявай, мамо, ще се погрижа за теб. Няма нужда да се притесняваш. Ще се грижа за теб, мамо“, казах.

„Вече трябва да се грижим един за друг“, отговори тя с усмивка.

По-късно ми разказа как Кас я е накарал да обещае, че ще се грижи за мен, след като почине. Това и направихме. Останахме заедно.

Захващах се, ако тя се нуждаеше от нещо – пари, лекарства. Правехме тези неща без дори да си говорим за тях. Бяхме наясно, че можем да разчитаме един на друг. Камила скърбеше за Кас дълго време. Тя не беше някоя слаба жена, беше силна украинка.

Кас почина безболезнено. Той имаше завещание, а брат  му Тони беше определен за изпълнител. За него това означаваше, че той е отговорен за всичко – управлението на залата, отговорността към мен, ръководенето на всичко, в което Кас беше замесен. Захвана се и започна да приказва сякаш щеше да направлява моята кариера, а това започна да вбесява хората. Камила трябваше да се обади на неговата дъщеря Бети, която знаеше как да приказва с баща си по-добре от всеки друг. Тя успя да го усмири. Бети и Тони прегледаха завещанието.

Единствената собственост, която Кас притежаваше, беше онзи стар и изстрадал автомобил комби, който само господ знаеше през колко превъплъщения беше минал. Волята на Кас беше Кевин да кара боксьорите с него. Затова Тони беше изпълнител на едно голямо нищо. След като Бети обясни това на баща си, той безшумно се оттегли. Но си мислех как беше приятно хората да се борят за мен.

След като Кас почина, се затворих емоционално. Станах зъл. Желаех да се докажа. Исках всички да мислят, че съм мъж, но бях просто едно момче. В началото загубих моя дух и енергия да правя положителни неща. Започнах да се обвинявам за смъртта на Кас. Установих причината, поради която той винаги остана лоялен на Флойд, въпреки всички предателски действия срещу него. Патерсън донесе на Кас шампионската титла. Донесе му усещането, което винаги е искал. Затова Кас му беше задължен. Патерсън го направи шампион, а това беше неговата житейска мечта. Затова той казваше: „Няма да приказвам лоши неща за него“.

Сега имах желанието да върна обратно Кас на картата. Исках да го направя заради него, а той ми беше предоставил трибуна. Вече трябваше да съм достигна до следващото ниво. Ако го бях направил по-рано, тогава Кас можеше и да остане жив. Такива мисли ми се въртяха. Не се чувствах достатъчно добър. Не прогресирах достатъчно бързо. Може би, ако бях спечелил олимпиадата, щеше да има по-големи надежди. Всички онези приказки как на него му се искаше да имам физиката на Майк Уивър в главата ми означаваха, че той е показал известно съмнение в мен.

След това, малко след като почина, изведнъж нещо прещрака. Случи се през нощта. Веднага, когато си помислих, че той се е съмнявал в мен, достигнах до следващото ниво. Вероятно беше така, защото се биех за неговото наследство, както и за моето. Боксирах се, за да покажа директно на всички онези, които се съмняваха в него и които казваха: „Онова глупаво италианско старче не знае за какво говори“.

Цялата стратегия на Кас се базираше на манипулацията, объркването на врага, получаване на предимство от изнервените действия на хората. Вярваше, че характерът изгражда личността. Казваше, че можеш да имаш десет студенти по право от Харвард с един и същи преподавател, но когато те станат адвокати и отидат в съдебната зала, те ще боравят със закона по различен начин. Всички те няма да бъдат велики адвокати. Характерът и личността ще извисят някои от тях. Доста хора бяха тренирани от Кас, но само някои схващаха какъв човек е той. Не, че аз съм по-специален от останалите. Просто разбирах какво е преживял, защото говореше на моя език.
Джими Джейкъбс се опита да запълни огромната дупка, когато Кас вече го нямаше, но това беше невъзможно. Той беше добър човек, а аз напълно го уважавах. Но не беше Кас, въпреки че беше попил много неща от него. Когато приказваше с журналистите, говореше много хладнокръвно, като актьор, изричайки едни и същи неща отново и отново. Не исках да имам нищо общо с Кейтън, защото Кас го мразеше толкова много. Затова винаги се оправях с Джими. Когато бяхме само двамата, той беше много сърдечен. След като остарях, установих, че е бил много отракан, играч, който измисляше истории за своето минало. Смятах това за прекрасно.

След като Кас почина, взеха интервю от мен.

„В дадени моменти бях отегчен, но тогава се разприказвахме с Кас и той връщаше напрежението. Сега скучая през цялото време. Няма какво да правя“, споделих.

Джими трябва да е чул това. Беше наясно, че с моето порастване и при положение, че Кас не беше наоколо, за да ме проверява, имах нужда да правя нещо, което да ангажира съзнанието ми между мачовете.

„Кас беше строг и имаше свой собствен набор от високи стандарти – разказа веднъж Джейкъбс на репортер. – Разбирам, че за вбъдеще, когато Майк е на осемнадесет, деветнадесет, ще бъде много трудно за него да прекарва цялата седмица в лагерна обстановка. Проблемите не са с 15-годишния Майк, а с 18-годишния, когато той поиска да опознае света.“

Затова започна да ме обучава как да редактирам боксови филми за предаването „Големите мачове“. Научих се как да режа и наставям. Това бяха глупости, но в същото време се справях добре.

Колкото до бокса, Джими последва от А до Я плана на Кас. С кого и как се биех. Всичко това все едно идваше от Кас и имаше резултати.
 

 
„Майк има петдесет и шест професионални и аматьорски мача, а носът му никога не е бил разкървавяван, никога не е имал аркада или хематом на лицето – обясни Джими в телевизионно интервю. – Когато се освежи след мач, никога не бихте познали каква е неговата професия.“

И така, Джими и Кейтън последваха плана на Кас след неговата смърт. Проектът беше в главата на моя треньор още откакто той се бил замесил с онези момчета от Международния боксов клуб. Кас беше измислил всичко това – къщата, в която бях отседнал, автомобилите. Всичко беше негова преценка.